1924 - основополагаща за българския футболен "феърплей"

Постната спортна българска зима предразполага към затваряне на топло и четене за спорт - на статии, на книги, на архивни материали. Преди дни прекарах няколко часа в Народната библиотека с най-ранните броеве на вестник "Спорт" от неговото начало през 1924 година. Известно е, че това периодично издание и неговият "наследник" Народен спорт са нещо като Стария и Новия завет по отношение историята на българското физкултурно движение. Публикациите в "Спорт" носят най-високата възможна степен на достоверност за нашенски събития, случили се преди повече от осем десетилетия.

Конкретният повод за ровенето ми в теченията на вестника от 1924-1926 година е началото на българското футболно първенство. И по точно, незавършването на първия държавен шампионат през 1924. Оскъдната литература, посветена на ранния ни организиран футболен живот, е краткословна. Ето какво пише инж. Костадин Момчилов в своя справочник за първенствата: 1924 - не завършва. Поради равния резултат между Левски и Владислав Вн срещата трябва да се преиграе, но това поражда спор между националната спортна федерация и Владислав, който остава неразрешен и първенството не завършва... Други книги, посветени на този романтичен период, също не казват повече по темата.

Изглежда, че недостигът на информация от онова време дава зелена светлина за свободни съчинения по темата. Уважавани колеги доста често и то в този сайт посочват "Левски" като виновната страна първенството през 1924 да не излъчи шампион и носител на подарената Царска купа. Именно безпрекословният тон на тези известни журналисти ме накара да се допитам до добрия стар вестник "Спорт".

Тръгваме от късното лято на 1924, когато стават известни шестте областни победители по футбол. Това са Левски (София), Черноморец (Бургас), Владислав (Варна), Кракра (Перник), Победа (Пловдив) и Орел (Враца). В първия кръг на елиминациите "Левски" печели в Бургас със 7:0, а врачани побеждават с 1:0 Кракра. Според предварително тегления жребий в полуфиналите се срещат Левски-Владислав и Победа-Орел.

В брой 40 на в. Спорт от 5.10.24 излиза съобщението, че двата полуфинала ще се играят на 12 октомври в София, а финалът е насрочен за 14 октомври в столицата. И докато пловдивчани печелят с 5:0, мачът Левски-Владислав завършва 0:0. По онова време не съществува нито изпълнение на дузпи, нито т.нар. разменено домакинство. Клубовете са били много бедни, а пътуванията из страната - твърде продължителни, за да се играят реванши. Така че и българската Уикипедия не посочва коректно правилото, валидно за преиграването. По регламент мачът трябва да се преиграе на следващия ден под ръководството на същия съдия. На следващия ден - това естествено означава в София, където отборът на Победа очаква своя съперник за финала на 14 октомври. Варненци отказват да участват в преиграването и оттам започва спорът, останал неразрешен.

Следващият брой №41 на "Спорт" излиза на 30 октомври 1924. В дописката за държавното първенство четем, че Управителният съвет на Българската Национална Спортна Федерация (БНСФ) е помолил Северо-Българската спортна федерация и клуб Владислав полуфиналът да се изиграе отново в София на 8 ноември, за да се съберат повече приходи и на 9 ноември победителят да срещне тима на Победа. Тук правя едно уточнение. В онези години българският спорт е организиран в обща федерация (БНСФ), в която има отделни комитети за различните спортове, а всяка област има своя отделна федерация.

На 31 октомври във вестник А.Б.В. е публикувано писмото на г-н Табаков, който е член на управата на Владислав. Той изразява недоумение защо варненският отбор не е обявен служебно за победител в полуфинала, след като "Левски" не се е явил на насрочения за 19 октомври мач във Варна. Тази дописка предизвиква опровержение от страна на ръководството на БНСФ и то излиза в брой 42 на "Спорт" от 8 ноември. В писмото си секретарят на Върховния федеративен съвет съобщава, че БНСФ не е определяла дата за този мач, тъй като това е от компетенцията на футболния комитет. В същия брой се съобщава за липсата на отговор от Варна по повод насрочения от футболния комитет полуфинал за датата 8 ноември.

В брой 43 на "Спорт" има нова дописка, според която печалното преиграване вече е насрочено за 16 ноември в София. В същия текст се допълва, че мачът може да се играе във Варна, ако игрището отговаря на правилата и Владислав поеме разноските от 30 хиляди лева, направени до момента и по евентуалното пътуване на отборите до морето. За целта във Варна е изпратен делегат на БНСФ. С това приключва цялата преписка и Царство България остава без държавен шампион за 1924 година.

Така са били изложени в пресата фактите по този интересен и важен за футболната ни история случай, в тази форма са стигнали и до нас. Детайли от тази поредица вероятно са останали извън вестникарските колонки, но логическата последователност в описаните събития не свидетелства за вината на "примадоните от Левски, които не благоволили да се явят на реванша във Варна", както произволно се тръби в тенденциозни антилевскарски статии. Напротив, по всичко личи, че капризната страна е Владислав. И това се потвърждава след 2 години, когато във Варна отборите на Владислав и Славия завършват 1:1. Регламентът изисква на следващия ден да има преиграване със същия съдия, обаче той не се явява. От БНСФ назначават друг арбитър, но варненци отказват да играят под негово ръководство и посочват трети, който пък не иска да свири мача. БНСФ обявява Славия за шампион след служебна победа, ала Владислав оборва решението в съда. Назначени са нови дати за финалния двубой, но Софийската федерация забранява на Славия да участва в такъв мач и накрая за служебен първенец е определен Владислав. Поради разправията първенство за 1927 изобщо не се провежда.

Варненски отбор е замесен и в скандала от 1931 година. На финала между АС-23 и Шипченски сокол (Вн) при 2:1 за софиянци гостите напускат терена, недоволни от съдийско отсъждане. Големият тим на АС-23 печели титлата служебно, но празникът е помрачен и Царската купа не е връчена на победителите.

В онези години и по-късно има още десетки случаи, които доказват, че българите са склонни да погазват феърплея, да се оплакват и да търсят вината извън себе си чрез вечни оправдания. Не много отдавна това беше демонстрирано и от "Левски", когато в рамките на няколко месеца през 1996-97 президентът Томас Лафчис извади отбора от финала за Купата срещу Славия и провали мача с ЦСКА от турнира за купата на лигата. А в спорта има един основен закон. Излизаш, играеш, падаш или биеш, стискаш ръката на съперника. И нищо друго няма значение между първия и последния сигнал на рефера.